петък, 28 октомври 2022 г.

Обичаният глас на Дарик Йовка Йовчева замлъкна завинаги

 Източник: Дир.бг

Напусна ни един от знаковите журналисти на Дарик радио Йовка Йовчева, съобщиха от медията.

Йо, както я наричаха най-близките приятели, беше дълги години парламентарен репортер на радиото и водещ на емблематични предавания. Майка на три момчета, Йовка води и заради тях дългата си, тиха, упорита, но неравна битка с рака. И никога не се оплака.

За Йовка колегите разказват, че е човекът еталон за вече изчезващата българска журналистика. Интервютата ѝ са вечен архив не само за радиото, но и белег за това, че смелите намират отговорите. "Всички, които работихме с Йовка, имахме щастието да се докоснем до Свръхчовек - професионалист с педантичен нюх в работата си. Да познаваш Йовка, е не просто да си нейн колега. С нея заобичваш работата си", съобщи Дарик.

Полулярният журналист Ники Кънчев написа тъжната вест във "Фейсбук":

"Отлетя Момичето!

Колежката, душата, справедливия глас на Дарик радио, майка на три деца!

Бог да прости Йовка Йовчева!"

BurgasNovinite.BG изказва искрени съболезнования на близките ѝ. Тя беше изключителен професионалист, прекрасен човек и обичан колега! Светъл път, Йо!

Дарик публикува нейния последен разказ за тихата ѝ борба:

"Беше красив мъж. Нямаше да го забележи никога, защото бездомниците като него не бяха рядкост в близкия парк. Пък и тя подсъзнателно ги избягваше, не от погнуса и високомерие... Осъзнаваше онази своя вродена милозливост, заради която й се приискваше да ги прибере всичките у дома. Да ги изкъпе, нахрани и облече. Така, както като малка се връщаше у дома с паднало от гнездото лястовиче, или обикаляше с часове около реката на съседната улица, чудейки се как да спаси изхвърлени в коритото новородени котенца. Нищо по-безсърдечно нямаше тогава за нея от това да изхвърлиш беззащитните малки в коритото на реката, просто за да не ти се мотаят в краката покрай майка им - дворната котка. Как ли ги търсеше, мислеше си тя и... порасна, без да разбере отговора.

Той беше просто един от бездомниците. Винаги се е чудила къде замръкват и какво успяват да носят в единствената си прокъсана раница, чанта или найлонова торбичка от близкия голям хипермаркет. Събираха слънце на пейките в парка, комай това беше единствената безкористно протегната ръка в несретния им живот...

Първия път, когато го забеляза, той си говореше сам, като ловко минаваше от български на английски. Не беше добра с английския, за да разбере доколко плавно тече мисълта му на чуждия език. На български не смееше да го заговори. Защото знаеше, че понякога може да предизвика, без да иска агресия, само защото е нахлула в самотния диалог, който хората с нездрав разсъдък водеха оживено със самите себе си.

Един ден я заговори той. Тривиално, за да поиска два лева. Тогава, тичайки след децата, тя го видя. Наистина беше красив мъж. Висок. Би събрал доста женски погледи, ако се изкъпе, подстриже и облече прилично.

Каза й, че се казва Олег.

Мислеше си какво ли го бе довело на улицата. Какъв е бил животът му, какво детство е имал. Имал ли е здрав разум по рождение и кой е бил онзи спусък, който го е накарал да скъса връзката с реалността, да заживее в свой свят. Свят, който вероятно го е докарал и до улицата.

Игрите на децата в парка често я срещаха и с него. Кога даваше лев-два, банкнота от 5 лева. Разменяха по няколко думи. Веднъж ѝ говореше за главния прокурор, друг път за някакви имоти, но все казваше, че никой не иска да го вземе на работа, а той търси. Всеки ден. И изминава километри в обиколки и в търсене.

Никога не го видя да рови в кофите, но тайно подозираше, че част от прехраната му идваше тъкмо оттам. От остатъците храна на нормалните - онези, които имат дом, работа, семейство, спят в чаршафи и имат течаща вода. Винаги я хващаше за гърлото, като си помислеше за тези два свята. Защото и на тези години, с три деца, не беше намерила отговора на въпроса защо имането се лее някъде безгранично, и то не винаги като плод на нечий труд, а другаде е само нямане и там Вселената само взима.

Той беше първият, който забеляза промяната. Другите не питаха - или не смееха, или не знаеха как да я попитат. След първата химиотерапия извика приятелка да й обръсне косата, защото знаеше, че само след седмица-две ще започне да капе на кичури. Още преди първата вливка си купи перука, тюрбан - искаше всичко да й е под ръка, когато дойде моментът с голата глава. Продължи да работи и някак не ѝ се искаше да ѝ задават много въпроси.

Не криеше, че се е сблъскала с рака. Но и не искаше да го афишира, да го развява като знаме. За да не я съжаляват. Та тя цял живот е била силна. Цял живот се е оправяла с всичко.

Не съм аз, която ще ви кажа, че имате рак. Но сега ще ви пратя при онкохирург - каза ѝ след мамографията преди месец лекарката, при която отиде на преглед с личното съмнение за мастопатия или някакво друго възпаление на гърдата.

Това беше последното, което очакваше да чуе. Кърмила беше и тримата си синове, и то дълго. Даже при последните двама, нали бяха породени, не успя и пауза да направи. Единият още неотбит, макар и пораснало вече момченце, се зареди на първа линия в деня, в който я изписаха с бебето от родилния дом. За да не го накара да се чувства ощетен и изоставен, си причини и кърмене в тандем първите седмици. Изпитание, на което малцина сред майките са готови.

Затова и думичката "рак" в устата на лекарката я изненада. Та нали кърменето е превенция, нали пази от рак?!? Та тя толкова дълга превенция беше реализирала...

Ракът я зашлеви през лицето и в същото време дойде като очаквана присъда. Не! Не че го е чакала и искала. Просто през последните години живееше с усещането, че се движи с двеста към стена, но няма спирачки. Че е на ръба, изцедена и без посока. Че няма как да продължи дълго с това темпо и в тази безпътица. Някаква дълбока неудовлетвореност беше се настанила в живота й. Въпреки децата, те бяха радост и нерви, но не можеше и не биваше само те да осмислят дните й.

Излезе от "Шейново" и седна на тротоара недалеч от болницата. Плака. Рида като дете, но скочи и хукна към кабинета на онкохирурга. Не си даде време да се разкисне. Нямаше време, нямаше и смисъл. Трябваше да действа. Нали има деца. Не едно, а даже три. За дни обиколи всички налични в отпускарския август доктори в София - хирурзи, мамолози, онколози. Всичко беше като поредната задача, с която трябваше да се справи. На бързи обороти, както го е правила винаги. С бързо събиране на информация и бързият ѝ анализ. До момента, в който не я закачиха на системите в болницата. Ракът в лявата гърда беше голям и вместо скалпел, първа на ход беше химията.

Тя беше добър актьор. Мнозина не разбраха, че нещо толкова разтърсващо бележи живота ѝ. Но Олег я видя. В парка. Беше увила на главата си красив синьо-зелен тюрбан. Отиваше ѝ. Заговори я и започна да ѝ обяснява нещо за стила рококо. Малко неуместно й се стори, защото тюрбанът на главата ѝ, доколкото помнеше, беше далеч от стила, за който той говореше. Но й стана приятно, че си говори точно с този бездомен човек за естетика. Точно когато прозата в живота ѝ граничеше със смъртта...

И точно когато започна да ѝ става даже забавно и смешно, Олег каза:

Какво става, мадам? Къде е косата ти?

Малко се наложи да я подсрижа, Олег - каза лаконично тя, изненадана от въпроса.

В този момент погледите им се срещнаха. Отсреща я гледаха очите на човек с пълния си разсъдък. Човек, който съзаклятнически ѝ даваше знак, че разбира, че знае какво ѝ се случва. Че знае през какво тя преминава. Че ще пази тайната ѝ...

Целият свят, който нощем се срутваше в самотните й будувания, се правеше, че не вижда. Всички деликатно, от безсилие или страх, не виждаха тюрбана ѝ. Само този бездомник, в чийто разсъдък тя имаше основателни причини да се съмнява, я беше попитал в прав текст и с онази топла човешка загриженост:

Какво става, мадам? Къде е косата ти?

Спечели я завинаги като приятел. Ако изобщо в объркания и далечен на моменти свят, който Олег обитаваше - свят, в който се беше подслонил, имаше място за думата "приятел"...

Йовка Йовчева е родена на 16 ноември в Провадия. Учила е в Хуманитарната гимназия във Варна, където страст са ѝ били езиците, по-известни като "мъртви" - латински, старогръцки и старобългарски. След това е завършила Българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".

"Най-важни правила в журналистиката научих в БТА, където станах парламентарен репортер. Преди Дарик имах възможност да открия и чара на телевизията и на кадъра, който често говори повече от всеки репортер. Този шанс имах по време на работата си в новините на Нова телевизия. В Дарик съм от 2002 г. Убедена съм в това, че електронната медия е адреналин, от който трудно бих се лишила. Въпреки че ефирът взима много и постоянно - време, нерви, сили... И иска всичко, което можеш да му дадеш", пише за себе си Йовка Йовчева.

 

Социални и юридически услуги за българи в Италия и за италианци в България!

Новините от днес и със задна дата