Събота, 17 Май, 2014 13:32:28
Автор - Катя Стоянова
Ако
попитате какво прави в момента няма да чуете нещо по - различно от
това, че работи. Неговата работа, обаче е обвързана с много любов към
дървото с което твори произведения си. Своите скулптори и дърворезби
прави в любимото му село Фазаново.
През
1992 г. спонтанно решава да замине с цялото си семейство за САЩ и
остава там цели 20 години. Там е имал шанса да работи със сина си Стефан
върху декорациите на цялата обсерватория в къщата на Версаче. През 2010
г. се завръща в България и от тогава неговата Светая Светих е
известното със своя колорит странджанско село Фазаново, екологичната и
етнографска врата на Странджа, загадъчната и изпълнена с мистерия
планина от която той черпи сила и вдъхновение.
От
САЩ се завърнал с 15 кубика дървен материал. По този повод
сладкодумният Красимир казва - "Че, защо да съсипвам нашите гори, като
може и така".
Не по - малко талантливият му син, Стефан, който се
занимава с живопис, живее и твори в САЩ, а дъщеря му Боряна, дарила го
наскоро с прекрасна внучка живее в Бургас, но се е върнала в България,
за да създаде семейството си и роди детето си на българска земя.
Съпругата му, художничката Мария Слабакова сполучливо се вписва във фона
на талантливото семейство и е част от творческия семеен екип. Тя се
занимава с ювелирно изкуство и изработва рядко красиви и ценни
произведения. Красимир работи по много от проектите си заедно със
съпругата си Мария.
Красимир
Слабаков е от рядко срещаните в България хора представляващи генератор
на идеи и вдъхновение. Преди да тръгне за САЩ е направил паната и
дърворезбата на цялата зала в Царево, които още могат да се видят там.
Близки и приятели го описват като пословичен сладкодумец и мъдър човек.
Малко нервак и неспособен да търпи несправедливости и качества, като
мързел и словоблудство. Експанзивен, като повечето хора посветени на
изкуството, но винаги точен в отношенията с хората около него. Знае как
да разпуска и винаги е душата на компанията.
Дъщеря
му Боряна го боготвори, не само защото е неин баща, но и затова, че е
от малкото бащи които освен на работата си е посвещавал много от своето
време на нея и брат и.
С баща ми никога не е
скучно, казва тя. Дребнотемието му е чуждо. Това, което мога да кажа за
него е, че е широко скроен и много лъчезарен човек, който успява да си
вади хляба с почтеност, огромен талант и много труд. Той е най -
работливия, упорит и креативен човек който познавам, казва тя за баща
си. Няма нещо, което да е замислил и решил да го направи, да не се
получи и винаги ме изненадва с уменията си, добавя тя.
Красимир
Слабаков е един от най - търсените дърворезбари в региона. За него
съприкосновението с дървото е нещо феноменално, даващо му прекрасното
усещане за единение с природата. Чувство което проектира и върху
ценителите на неговите произведения. Гледа на материала с който работи
като на нещо живо, което трябва да бъде претворено и в нещо красиво.
Може би затова скулптурите и дърворезбите му са изпълнени с душа и живи
послания. Длетото, с което борави с виртуозна лекота, сякаш е
инструментът създаден специално за него. Използва го така, като че ли
се е родил с него в ръката, споделят онези, които ценят и разбират
изкуството му.
Той е
магнетична личност, покоряваща не само с чара на своя непринуден начин
на общуване, за съжаление характерен за все по - малко хора около нас,
но и със средствата с които си е избрал да общува с околните, а това са
неговите творби. Той е един от хората, които държат ключа към дверите на
това изкуство.
Сайт - www.slabak.com
Р.S.
Когато написах тази статия я изпратих на съпругата на Красимир, за да
ми каже какви снимки да добавя. В отговор тя ми съобщи следното - "Днес е
17 май, на този ден си отиде бащата на Красимир, Петър Слабаков, ако
искаш добави и снимки с него." Малко ме е срам да си призная, но изобщо
не бях се сетила за това обстоятелство. Сетих се обаче, че тази сутрин
когато се събудих първото нещо което си казах беше буквално - "Споко
Слабак, днес ще напиша статията за сина ти!" Казах си го защото от един
месец се каня да я напиша и все нещо ме възпрепятстваше. Покрай
случилото се си задавам въпроса, а дали бащите не мислят и от оня свят
за порасналите си деца? По този повод посвещавам статията в памет на
незабравимия български актьор Петър Слабаков.
