Често ни обвиняват нас, българите, че не сме представили достатъчно добре своите позиции пред останалите страни в Европейския съюз. И това е абсолютно точно. Това пише в свой анализ, цитиран от "Труд", археологът проф. Николай Овчаров. Ето защо предлагам на управляващите през следващите месеци да се направи масирана кампания за представяне на българското становище в европейските столици. Но за тази цел трябва да се намерят историци и езиковеди, които са твърди и не правят компромис с българската история. Защото за съжаление напоследък се навъдиха мнозина такива. А наистина сблъсъкът със “скопските историчари” не е лек. В момента от страна на Скопие се хвърлят огромни средства за PR за каузата на македонизма.
Ето само някои очевидни факти, които проф. Пламен Павлов успя да издири в Интернет. Става дума за платено лобиране за влизането на Северна Македония в НАТО:
https://www.thebureauinvestigates.com/stories/2018-09-28/russian-warriors-and-british-pr-firms-macedonias-information-war
https://gabarastrategies.com/ https://www.stratagemint.com/
При всяко положение българските историци трябва на момента да реагират на потока от фалшификации, идващ от северномакедонска страна и от рупорите на македонистите в България, които го тиражират. Типичен пример е случилото се преди няколко дни със злощастния цар Самуил. Той припомня на читателите, че неговите открити от гръцкия археолог Николаос Муцопулос кости се пазят в Солун.
Сигурно в момента се обръщат надолу предвид това, което се случва в днешни времена. На поредната ялова среща на смесената българо-северномакедонска историческа комисия на 4 декември стана ясно, че уж изчистеният въпрос за цар Самуил внезапно отново изникна на масата на преговорите със страшна сила. Изведнъж се оказа, че когато Самуил и неговите наследници се обявяват за български царе, те всъщност го правят само за да се легитимират пред останалия свят. Тоест, разбирайте, че те са си македонци, но така узаконявали своята власт.
Тази налудничава идея стои в основата на цялата македонска (днес - северномакедонска) позиция за формирането на отделна “македонска” държава през Средновековието. Особено добре е развита от историка Милан Бошкоски преди четвърт век. За да обоснове идеята си, той надълго разяснява, че през първата половина на Х в. България е империя, включваща различни народи, които тя жестоко потиска.
Ето защо през 969 г. срещу централната власт в Преслав избухва въстание, водено от Самуил и неговите братя - синове на бившия управител на югозападните области на царството, комит Никола. Използвайки слабостта на българския цар Петър и неговите наследници, те воюват срещу тях и накрая грабват властта. Именно по този начин се създава новата македонска държава, начело на която застава Самуил. Бошкоски особено набляга на обясненията защо останалият цивилизован свят не знае нищо за т. нар. Македонско царство.
Според него въпреки че “у византийските и западни историци и по-късни автори новата държава или Македонското царство се нарича Българско, а жителите са наречени българи,... очевидно става дума за ново царство и нова държава, която е взела само някои от държавно-правните и църковни традиции на по-ранното българско царство, с цел да получи международно признание от тогавашния средновековен елит”.
По-нататък се обяснява, че “центърът на новата държава на комитопулите е съставен от областите, населени с Македонски славяни”. “Македонското царство по характер и по състав било съвсем нова държава. Идеологически то е свързано със старото Българско царство, защото само там (освен във Византия) са съществували традиции за царство и Патриаршия. Самуил само ги усвоява и така завладява наследството на Симеоновото и Петровото царство.”
И още: “Тогавашният европейски средновековен елит не схващал разликата, че става дума за нова държава, а механично пренесъл името България и българи върху Македонското царство. Тук при всяко положение трябва да се има предвид езиковото сходство на южнославянския свят, чийто език почива върху църковнославянския и нюансите не могат да се доловят.” Как обаче стоят нещата според непоклатимите исторически данни? Безспорно в основата е многократно коментираният Битолски надпис на племенника на Самуил цар Иван Владислав (1015-1018).
В него тогавашният владетел на наречената от скопските историчари “македонска държава” сам се представя като “български самодържец”, който “беше българин родом, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий”. Надписът съобщава също, че владетелят е изградил битолската крепост “за убежище и за спасение, и за живота на българите”. Много е важно, че войската на неговия враг - византийския император Василий II (986-1025) е представена като гръцка, което ясно сочи, че в този период има ясна представа за етническата общност.
Нито дума за универсалното понятие “ромеи” или “римляни”, с което се кичат самите василевси. Впрочем от цар Иван Асен II (1218-1241) нататък нашите владетели се определят като “царе на българи и гърци”, с което ясно показват реалната етническа ситуация. А в края на краищата Василий II е наречен от съвременните историци “Българоубиец”, а не “Македоноубиец”! Средновековните извори дават още безпрекословни примери за българския род, чието съществуване не буди съмнение в тогавашна Европа. Така например в съставения през XIII-XIV в. Борилов синодик се обявява “Вечна памет на цар Йоан Асен - Белгун, който освободи от гръцко робство българския род.”
Отново там ясно се казва, че св. Кирил “преведе божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род” (този пример между другото е изключително важен и за друг злободневен спор - този за това, чия е кирилицата!) А в ръкопис от края на ХIV в. (съхраняван между другото в библиотеката на охридската църква “Св. Богородица”) се отправя гореща молитва към националния ни светец св. Иван Рилски: “Моли се на всемилостивия Господ да спаси твоите сънародници - еднородния ти български народ”.
Що се отнася до етническата принадлежност на хората край Вардар през Средновековието, днес получаваме сведения от самите византийци. В своето “Житие” на св. Климент Охридски, ромейският охридски архиепископ Теофилакт (1084-1107), определя езика на своето паство като български и го обвързва с конкретна етническа група. В свое писмо същият Теофилакт Охридски се оплаква на видинския митрополит, че нападенията на куманите в епархията на последния са нищо в сравнение с интригите на охридски българи.
А в документ от канцеларията на император Андроник I Комнин (1183-1185) се съобщава, че в планината Кожух, на границата между днешна Гърция и Северна Македония, кумани съжителстват с влашки пастири и българи. А ето и пример от ХIV в. След опустошаването на Балканите от османците мнозина са отведени в робство. Запазен е опис на венецианския нотариус на остров Крит Маноле Брешиано за периода 1381-1383, където фигурират данни за продажба и освобождаване на роби.
В него четем за мнозина, които произхождат от градове на територията на днешна Северна Македония, които са “от рода на българите”. Ето ви, драги българи, истината за това, какви са били хората край Вардар през Средновековието без витиеватите и “многопластови” шикалкавения на Драги Георгиев и компания. Сами си изберете дали ще я приемете!