вторник, 15 декември 2020 г.

Лекувана в българска болница за Ка-19 си направи тест за антитела. Няма такива! Лъжат ли с PSR тестове!?

 

 
Диана Стефанова
Диана Стефанова владее перфектно английски и е преводач. Нейния случай ни провокира да зададем въпроса лъжат ли с PSR тестове!? 
Г-жа Стефанова е споделила във фейсбук страницата си покъртителен разказ. Целта да го публикуваме е, за да накараме отговорните власти да обърнат сериозно внимание и да не си затварят очите за случаи, които карат хората да си мислят, че една българска болница се е превърнала в еквивалент на български Освиенцим, на каквито коментари се натъкнахме! 
Но, прочетете и се убедете сами!
Онази нощ, 29 октомври, 2020 г., бе последната, която прекарахме у дома, пише Диана Стефанова.
Това са фактите и ще се постарая да опиша последвалите ги събития най-откровено и достоверно, доколкото ми позволяват силите. Мама беше приета в болница (частна болница МБАЛ "Хаджи Димитър") в родния ми град, Сливен, на 30 октомври, 2020 г. Диагнозата бе хепатит, поставена от преглеждащия гастроентеролог (д-р Павлов, завеждащ гастроентерология) в болничното заведение с управител д-р Пенков (персоналът го наричаше "Шефа"). 
 
Аз влязох в болницата като придружител на майка ми заради проблемите ѝ със слуха и защото държах да сме зедно. Прегледът на ехограф показа, че няма изменения в черния дроб и жлъчката, органите изглеждаха в нормално състояние. По късно същия следобед се бях отбила в апартамента да събера още дрехи и лични вещи, когато получих обаждане по телефона от болницата. Писклив женски глас ме уведоми, че мама е дала положителен резултат за КОВИД-19 и трябва незабавно да се върна в болницата. Бяхме се изолирали в продължение на седмици преди това, без контакт с други хора, не е възможно да се е заразила, това трябва да е някаква грешка, си мислех. Докато успея да стигна (само за броени минути след трескаво пътуване в таксито по тъмните улици на малкия град), вече бяха преместили мама в КОВИД отделението, отвъд заключени врати. Лекар ме чакаше на портала и заяви натъртено, че не ми е разрешено да влизам, нито да я видя повече.
 
Отказах да си тръгна. След кратък телефонен разговор с "Шефа" ми бе обяснено, че мога да придружа мама, но само като пациент, болен от КОВИД-19 - въпреки многократните ми възражения, че нямам никакви симптоми свързани с вируса, нито един, нито пък майка ми има такива. "Няма значение! Ще се разболееш и ако се съгласиш да влезеш с нея, ще станеш пациент още утре, най-късно вдругиден!" Повтаряха ми го непрекъснато. В никакъв случай нямаше да я оставя, така че не бе въпрос на избор. Знаех как трябва да постъпя. Едва сега си давам сметка за основната ми грешка: презумпцията, че това са компетентни професионалисти, чиято цел е да излекуват пациента, съобразено с конкретния случай. Доверявах се и считах, че лекуват чернодробното заболяване както е необходимо. Нямах представа какво вършат в действителност и на какво са способни. Моето невежество и доверчивост в медицината се оказаха фатални.
Влязох без да се замислям, побързах да я намеря по тесния коридор на малко отделение, което се състоеше от около 4-5 стаи, двама пациенти в стая. 
 
Първоначално бяхме настанени в стая 2, където открих друг пациент на единственото оставащо1

 

 
И се оказа абсолютно права. Само за няколко часа, с ужас проумях къде бяхме попаднали. В 5 сутринта вратата се отвори с трясък, нахлу санитарка - призрачна фигура опакована в бяло, предпазно облекло. 
 
Светна луминисцентните лампи, почна светкавично да пръска навсякъде с дизинфектант и да забърсва пода, който стана толкова хлъзгав, че не бе възможно как да се изправиш. Отвратителната, парлива миризма почна да гложди в носа и очите ми, опитах да не дишам, надявайки се да премине. Едва успях да стигна до вратата, за да я открехна и проветря стаята, плъзгах се като в поледица. Само след секунди, някой отвън затръшна вратата - наблюдаваха ни! Около 7 сутринта, някой извика: "закуската!" И действително, на бял поднос отвън, същата санитарка бе хвърлила пластмасовите торбички, по една на пациент. Трябваше да протегнеш ръка, да ги грабнеш и пак да затвориш вратата. Същото се повтори на обяд и вечеря. Не можех дори да опитам тази храна, но се постарах да накарам мама да хапне няколко лъжички.
Това не бе болница, а затворнически лагер. 
 
Прозорците бяха заключени, вратите винаги затворени, заповядваха ни да стоим вътре ден и нощ, без въздух, само кратки посещения до общата тоалетна в коридора - през останалото време ни беше категорично забранено да напускаме стаите! Персоналът (лекар, сестра и санитарка), които работеха на смени по трима в екип, се появяваха сутрин и следобед за визитация, нахлувайки в стаите. Усещах ги по виковете даже преди да преминат стъклените врати. Крещяха непрекъснато на пациентите и един на друг. От глава до пети облечени в предпазни дрехи, като в научно-фантастичен филм - причудливи, бели извънземни, чийто очи едва различавах под шлемовете. Много бързо разбрах колко студени и безчовечни са те. Животът се превърна във филм на ужасите - кошмарна реалност, която разумът не можеше да проумее, нито да ѝ противостои.
 
Към обяд в събота, сестрата извика да изляза отвън. Държеше пръчица за проба - "трябва да приложим теста," разпореди. Видях "Шефа" застанал до нея с ръце зад гърба, като надзирател. Отказах да дам проба, като изтъкнах, че нямам каквито и да било симптоми и че нямат право да ме принуждават да се тествам. Пенков побесня и се развика, заплаши ме, че ще повика полицията да ме арестуват и затворят вкъщи под строга карантина, без да мога да видя мама в продължение на седмици. Нямах друг избор, освен да позволя на сестрата да вземе проба. След като я взе и струйка алена кръв бликна от носа ми, се спогледаха многозначително с Шефа. 
 
Само няколко часа по-късно, същата медицинска сестра заяви, че резултатът от ПСР пробата ми излязъл положителен и че вече и аз съм техен пациент. Това се случи по време на следобедна визитация. Грабна ми ръката и постави абоката (силиконов катетър намушкан във вената за поставяне на системи). После ме инжектира с антибиотик, преди дори да мога да попитам точно какъв. И се приготви да постави инжекция с антикоагулант в корема. Сега вече успях да я спра. "Кръвното ми е винаги много ниско, искате да колабирам ли? Кой ще се грижи за майка ми тогава, нали съм придружител, за да помагам на екипа ви?" Това проработи и тя излезе. 
 
Същият следобед ми направиха белодробна рентгенова снимка и ме информираха, че съм "доста болничка." Исках да крещя, но реших да играя ролята си. "Наистина ли съм много зле, ще мога ли да оздравея?" Запитах треперливо, с очевиден страх. "Ще се оправите разбира се, не се притеснявайте изобщо."
Но тормозът продължи. Всеки ден през сутрешните и следобедни визитации в продължение на първите 5 дни, медицинските сестри се опитваха да ме инжектират с нещо. Дори в петък (6 ноември) настояха да ме инжектират с последната доза антибиотик. Категорично отказах. Освен това постоянно раздаваха хапчета. Толкова много, че спрях да броя. Не можех да разбера какви медикаменти бяха, в последствие стана ясно, че са антибиотици, хапчета против разстройство, стомашни болкоуспокоителни. 
 
Сред тях имаше таблетки с надпис на китайски език, които са били антикоагуланти. Всички тези отрови криех в дъното на дамската си чанта и ги трупах там до последно. Лекарите и сестрите постоянно измерваха температурата и нивото на кислород (в повечето случаи настояваха да използваме собствени термометри, добре че си носех). Изпитвах ужас при мисълта, че мога да се разболея, та нали бяхме затворени в толкова тясно пространство, без въздух, обградени от тежко болни хора - някои от които очевидно страдаха от пневмония и кашляха до късно през нощта. Мъчителни, стряскащи звуци - понякога виждах неколцина от тези пациенти, предимно мъже. Влачеха се до санитарния възел, с бледи лица, с невиждащи погледи.
Другата пациентка в стая 2, (с двустранна пневмония) преодолявайки болката и докато едва си поемаше дъх, ми обрисува в потресаващи подробности така нареченото лечение, на което я бяха подложили през изминалата седмица. По-късно разбрах, че това е бил непрекъснат обстрел от повече от 10 медикамента, включително няколко различни антибиотици (вливани и на банка), поставяни от медицинските сестри няколко пъти на ден, по предписание на лекарите. 
 
Протоколът - такова бе наименованието на въпросната практика. Коктейл от антибиотици, с който инжектираха болните непрекъснато, систематично, безмилостно, без оглед на конкретните придружаващи заболявания, контраиндикации, индивидуалната клинична картина, историята, потребностите или обстоятелствата на всеки пациент. Човешкото тяло, дори в относително добро здраве, не е устроено да издържи на подобна яростна атака от токсични субстанции. Така нареченият КОВИД-19 Протокол на тази болница бе смъртоносен. Медицинският персонал (лекари и сестри), които работеха в това конкретно отделение - същите онези, чието професионално задължение е да спасяват човешки живот като храбри герои в сполетялото ни бедствие - са хората, които прилагаха протокола довел до смъртта на майка ми. И аз станах свидетел на това. И заявявам недвусмислено: те са убийци! Почакайте, още по-страшното е, че извършиха това убийство за печалба. 
 
Тази болница, както се оказва, работи по общоизвестна финансова схема: хваща в капан беззащитни пациенти, натъпква ги с антибиотици, за да източва пари от Здравната каса по клинична пътека за лечение на КОВИД-19, трупайки солидни печалби в размер от 1200 лева на човек (сума, равняваща се на около 6 месечни пенсии). Иначе казано, това са много пари! Пресметнете сами: 1200 лв. на човек, двама пациенти в стая, изписвани след седмица, с новопостъпили на всеки 7 дни. Добре организирана машина за убийства, която се възползва напълно от върлуващата пандемия - и няма изглед да спре да съществува.
На третият ден, мама започна да изпада в кома. Първоначалният стадий на вирусен хепатит прогресира в токсичен, защото антибиотиците унищожиха черния дроб. Да, както научих, хепатитът е опасно инфекциозно заболяване. Но напълно лечимо, като пациентите се възстановяват и излекуват с правилно, своевременно приложено лечение. Такова лечение изобщо не беше предприето за майка ми. 
 
Едва когато почнах да разпитвам щателно и упорито, три дни след като бяхме влезли в Ада, едва когато неспирно умолявах лекарите да приложат нужните медикаменти, за да лекуват черния дроб, те най-после направиха някакъв вял опит да проведат лечение на истинското, на единственото дефакто, заболяване, заради което бяха ни приели в болница. Но вече беше много късно. Дори след като тя изпадна в кома, продължавах да провеждам консултации със специалисти по телефона, трескаво се опитвах да направя всичко по силите ми, за да я спася. Молех трите чудовища в бели, найлонови екипировки да спрат антибиотиците, да предприемат всички необходими мерки за чернодробно лечение, апелирах към сестрите да ни помогнат. 
 
На седмия ден се появи невролог, установи, че мама е в критично състояние и препоръча медикамент за мозъка. Не го приложиха. Помолих за друго лекарство, заместител на белтъчини, което се препоръчва в такива случаи. Не го осигуриха. Всяко нещо, което понечих да сторя, всички мои отчаяни опити да накарам тези хора да направят необходимото, да изпълнят в действителност професионалните си задължения, да спазят клетвата, която бяха поели да лекуват и спасяват живота на пациента - бяха до последно и грубо отблъсквани, напълно игнорирани и отхвърляни. Единият, д-р Чанев, с неприкрито удоволствие се изсмя подигравателно на разтревожения ми въпрос дали състоянието на мама е медицинска кома. "Чуйте се какво приказвате и недейте да дрънкате подобни глупости!" 
 
На следващата сутрин, другият дежурен потвърди, че е изпаднала в чернодробна кома. В последствие бъбреците отказаха, а черният дроб се разгради до неизбежния, фатален изход.
На седмия ден, 6 ноември, 2020 г., малко след 9 вечерта, мама издъхна. До последната минута се молех за чудо. Надявах се, че някак ще успее да се съвземе, че ще можем двете заедно да излезем оттам. Дори след като почина, отказвах да повярвам, че се е случило, не откъсвах поглед от лицето й, търсейки най-малкия признак на живот. Единственото, което медицинската сестра всъщност направи същия следобед, бе да ме инструктира да почукам на стъклените врати, "нали, ако стане така." И се подразни, когато я повиках; направи ЕКГ и тогава видях правата линия. 
 
Видях също как размаха ръце с установения жест към тавана и накрая разбрах, че там има камера, че тези чудовища са ни наблюдавали през цялото време! А после, неописуемият ужас да стоя до леглото, онемяла, докато три санитарки, появили се като вещиците от "Макбет" увиха мама в черни, найлонови торби за боклук. Два часа по-късно, пак нахлуха, за да отнесат тялото в моргата, проклинаха и пъшкаха, че много тежи. Сякаш говореха за неодушевен предмет. Прекарах нощта сама в онази стая. Държаха ме чак до обяд на другия ден и накрая ме изписаха. Трябваше да подпиша куп документи със задна дата, че съм била хоспитализирана. Когато попитах каква точно бе диагнозата ми, промърмориха в отговор: "ами, нали бяхте придружител." Няма думи, няма думи, наистина...
Изгледала съм достатъчно епизоди от сериала "Игра на тронове" и помня отчетливо един от главните герои. Ария Старк - момичето, чиято единствена цел бе да отмъсти за цялото си семейство, как повтаряше имената на враговете, които се бе заклела да убие, един по един, като мантра, която ѝ даваше сили. 
 
Имаше нощи, в които обикалях опустелия апартамент и си припомнях всичко, което се бе случило, премисляйки ужасяващите подробности една по една и ми идваше да крещя, а не можех да издам нито звук. И тогава си спомнях имената на хората, които носят отговорност за смъртта на майка ми: д-р Чанев, д-р Ангелов, д-р Режев, д-р Павлов, коварният им "Шеф" Пенков. По предписание на лекарите в отделението, медицинските сестри послушно дадоха своя принос, инжектирайки отрови в тялото ѝ всеки ден в продължение на седем дни. Припомнях си изумителната некомпетентност, престъпната безотговорност и грубото нарушаване на права, на които станах свидетел толкова пъти. Как настояваха да държа кислородната маска постоянно поставена и лекар ме уверяваше, че се подава кислород, а се оказа, че апаратът не е работил два дни без мое знание. 
 
Грешките, които бяха допуснали в съобщението за смърт - до такава степен, че траурната агенция поиска поправки и трябваше документите да бъдат върнати обратно в болницата, за да може да бъде издаден смъртен акт. Как се опитаха да се възползват от състоянието на шок, в което изпаднах след смъртта ѝ, как минути след като бе издъхнала ми връчиха два документа за попълване: молба, с която да откажа аутопсия и декларация, с която да потвърдя, че няма да търся съдебна отговорност от медицинския персонал, управлението и болничното заведение. Последният документ, който представлява отказ от правосъдие, е в груб разрез с конституцията. А списъкът с нарушения е още по-дълъг, включително инциденти и постъпки извършени от тези лица, които са толкова ужасяващи, че не мога да ги опиша тук...
 
Изгубих майка си и осъзнавам, че търсенето на съдебна отговорност няма да я върне. Искам тези хора да бъдат осъдени и заклеймени в съдебната зала на публичното мнение. Искам престъпленията им да се разкрият в очите на общността и на целия свят. Искам тези хора, които безспорно и напълно осъзнават действията, които извършиха в качеството си на здравни работници, да застанат пред собствената си съвест, пред умишленото изпълняване на протокола и заповедите, които следваха, пред своя безчовечен и абсолютен отказ да направят всичко необходимо, за да я спасят. 
 
Искам да се изправят пред колегите си - онези изключителни, отдадени, компетентни и хуманни лекари, сестри и медицински екипи, които рискуват живота си, за да лекуват и спасяват хиляди други. Майка ми (самата тя медицинска сестра) също бе техен колега. И докато гледам в очите това институционализирано зло, назовавайки го с неговото име (и тези на отделните му извършители), си припомням обичта и щедростта на моите приятели и близки, които се притекоха на помощ в най-трудните моменти. И нямам думи да изразя своята признателност за подкрепата им, за добротата на всички онези, които сега са моето семейство.
 
Инстинктът за самосъхранение е най-силният в нас. Той ме измъкна от болничния ад, но аз се презирах заради него. Трябваше да мисля само за мама, не за своето собствено оцеляване. Понеже нямах никакви симптоми през цялото време, успях да избегна бруталния режим от лекарства.
Защо им се доверих първоначално, защо не можах да се намеся в нейна защита по-рано, да ги накарам да лекуват чернодробното заболяване, да преустановят изцяло антибиотиците? 
 
На четвъртия ден, успях да убедя лекаря да спре един от антибиотиците (Метронидазол, който се оказа особено вреден за черния дроб). Питах непрекъснато какво лечение се прилага за хепатит, докато най-после започнаха да инжектират правилното лекарство - поне така заяви сестрата - и ми предоставиха хапчета, които да ѝ давам. Тя вече не бе в състояние да ги приема, дори след като разтварях капсулите в лъжичка вода. Бе изпаднала в кома, не можеше да преглъща. Помолих ги да включат глюкоза на система. Недостатъчни мерки, приети твърде късно. Всяко спечелване на битка бе недостатъчно и твърде късно. Връщайки се назад сега, си казвам, че се борих срещу чудовищата с нокти и зъби през онези ужасни седем дни. Борих се, но загубих. И защото не можах да я спася, се мразех.
 
Бруталната, достойна за отвращение, сюрреалистична нечовечност на случилото се, събитията, които доведоха до смъртта ѝ, действията на целият персонал на въпросното КОВИД-19 отделение в тази институция (МБАЛ "Хаджи Димитър") - трудно ми е да проумея всичко това и досега. Тези хора отнеха най-близкия ми човек, най-значимия в света - унищожиха живота и на двете ни. В онази нощ изгубих не само мама, изгубих някаква основна частица от себе си. Усетих се откъсната - и още го усещам - корабокрушенец сред океан от празнота. Човек не е в състояние да се подготви за такова нещо - да посреща и осъзнава, да приема скръбта. Може да си е представял, че ще реагира с достойнство, благосклонно, кротко. Дори преизпълнен с дълбока съпричастност към човешкото страдание и неизбежния край, очакващ всички ни. Нищо подобно.
 
Посрещането на скръбта е абсолютна, безумна агония - грозна до неузнаваемост, назряла с отровните оттенъци на всяка отрицателна емоция, на която сме способни. И не е нещо, с което мога да се примиря.
Тъканта на живота сега е разкъсана на два отделни свята: Преди и След. Преди изглежда още по-нереално, защото само месец назад във времето, мама и аз се хранехме заедно, излизахме на нашите вечерни разходки, смеехме се, прегръщахме, радвахме се на ежедневните ни, най-обикновени навици. Всички толкова дребни на пръв поглед неща, които събрани в едно, са най-важното - онова, в което чак сега разпознах нашето тихичко, но недвусмислено, щастие. Лошото се случва много бързо, връхлита като вълна от цунами така внезапно, че нямаш време да мислиш, реагираш, още по-малко да се спасиш. 
 
За броени часове, мама и аз пропаднахме в тъмнина, каквато не съм и можела да си представя, ад не от девет, а от деветнайсет кръга - всяка една от зловещите цифри, равнозначна на друг вид болка, унижение, жестокост и страдание, на които бяхме подложени отново и отново, в продължение на цели седем дни и нощи.
На толкова неща се съгласяваме, подчиняваме безропотно, приемаме за достоверни. Храним такова уважение към лекари и медицински персонал, разчитаме на мнението и препоръките им като специалисти, осланяйки се на доверието, че следват правилния курс на лечение, за да сме читави и здрави и най-вече, за да спасят живота ни, когато се налага. Лекарите и медицинските сестри работещи в МБАЛ "Хаджи Димитър" в Сливен, действаха в качеството си на здравни професионалисти и служители на болничното заведение, когато прилагаха протокола причинил смъртта на майка ми. 
 
Също така, техните действия бяха по заповед на управлението на болницата, в полза на институция, чийто единствен интерес е да трупа печалба на всяка цена. Въпросната институция, нейното управление, както и целият медицински екип в отделението за КОВИД-19, експлоатираха самотни, изплашени възрастни хора с придружаващи заболявания - с цел финансова облага. И се опасявам, че още го правят. И се боя, че ще има други невинни жертви. Точно затова реших да разкажа нашата история.
Не се заблуждавайте, в болнични заведения като горе-описаното, в институции по цялата страна, човешки същества биват експлоатирани, тероризирани и изтезавани за печалба. Надделява зло - прозаично, систематично, равнодушно и вездесъщо. Всяко семейство, населено място, обществото ни като цяло - всички ние заедно - трябва да осъзнаем тази ужасяваща реалност. Чудовищата са тук, но тук сме и ние. Разбираме, че са способни на всичко, да унищожат живота на невинни хора, с единствената цел да забогатеят. 
 
Те трябва да бъдат лишени от правомощията си, от средствата и ресурсите си, тези хора просто трябва да бъдат спрени. А ние трябва да проумеем собствената си сила, мъдрост и способности. Тези хора са ни подвеждали, накърнявали интелекта и достойнството ни, достатъчно дълго. Те са ни манипулирали и плашили, дехуманизирирали и подлагали на експерименти беззащитни пациенти като животни в лаборатория, нарушавали са правата ни, убивали са невинни хора без да им мигне окото - включително и моята майка. Това трябва да спре! Време е да ги заставим, ако не заради нас самите, то в името на най-близките ни хора, на поколенията идващи занапред. От нас зависи да си възвърнем правата и човечността, каквото и да ни струва. И ако мога да извлека поука и разкажа своя трагичен случай, с надеждата да предотвратя други такива, то навярно си струваше. И мама не си отиде напразно...
 
Когато цяла една система ти заявява, че си никой, че не значиш нищо, че не си друго освен марионетка от месо годна за употреба и консумация, докато издържи; когато дълго и непрекъснато системата набива това послание в мозъка ти, сам почваш да го вярваш. По дяволите, обаче - майка ми имаше значение! Аз също - еднакво и заедно с вас, всички, които четете това сега, вашите приятели, колеги, съседи, любими хора, непознати и да, дори онези, които ви досаждат до неприязън! Припомням си го, всеки път щом мога. И повтарям: аз имам значение, ти имаш значение, ние имаме значение.
Това е личният ми, достоверен разказ за болничния КОВИД-19 ад, откъдето само една от нас оцеля. Боя се, че и други ще загинат. За всички, които познаваха мама: Моля да споделите. За другите: Моля да споделите. За всички четящи: Споделяйте, моля ви.завършва Диана Стефанова! А във видео интервю в предаване на Светла Петрова, категорично заяви, че след като е напуснала болницата си е направила тест за антитела, които трябва да е изградила, ако е боледувала от Ковид. Тестът е отрицателен, т.с. не е боледувала, нито пък майка ѝ, защото ако майка ѝ беше болна, нямаше начин да не се зарази и тя.
 

Новините от днес и със задна дата