понеделник, 23 септември 2019 г.

Писателят Славчо Чанев: Където и да съм се чувствам кръвно свързан с Бургас и морето

19 декември 2010 
Интервю - Катя Стоянова 

         Какво казва за себе си  писателят, поетът, краеведът и общественикът Славчо Чанев.

В пътепис от 1785 година френският граф Д'Отрив пише: „Сигмен е най-ужасното селце в България и в целия свят“... Но аз съм роден през 1956 година в най-прекрасното селце в България и в целия свят – Сигмен, Бургаско! Мама и татко ми разправяха, че ме били извадили с кош от морето, затова където и да съм, се считам кръвно свързан с Бургас и морето...
Родителите ми са обикновени селски хора – добри, любвеобилни и природно интелигентни. Баща ми Чаньо се спомина неотдавна. Майка ми Въла е жива и здрава, до ден днешен чете с молив в ръката – така и аз съм научен. От дете помня и наставленията на баба ми Мария: „Славче, няма да ми даваш да казвам „оти“. Оти, бабо – питах. Защото „оти“ е чужда дума“ – казваше баба. Дядо ми Димо е бил фелдфебел в 24 черноморски пехотен полк. Изкарва на фронта от 1912 до 1918 година и оставя свои записки за войните...

Завърших основно училище в родното си село. От дете мечтаех да откривам съкровища и това ми желание ме отведе в Перник, където единствено имаше техникум със специалност геология. По-късно завърших българска филология. Работил съм като учител, служител, журналист.
От 1971 година живея в Перник. В последните 15 години съм началник на сектор „Култура“ в общинската администрация.
Имам син Орлин. И 4-годишна внучка Екатерина.
Съпругата ми Албена е журналист.
Пописвам. Издал съм 8 книги – поезия, проза, документалистика. Мои книги и текстове са превеждани на сръбски език.

- Г - н Чанев каква е тази притегателна сила на Перник, че да ви закотви толкова трайно в пространството на това място?

- Съдба, какво да се прави... Дойдох в Перник да уча. И останах май завинаги.
До ден днешен мама току ме пита по телефона „Какъв е тоз град толкоз, бе сине?“, колчем чуе нещо, че се е случило в Перник...
Перник е много специфичен град. С особена атмосфера. Магнетичен. Директен до грубост. Чувствителен. Особен, като жив човек...
С Перник си дадохме шанс взаимно. Градът ме припозна като свой и аз го припознах като свое второ родно място.

- Пишете детски книжки, по презумпция приказките завършват оптимистично, ако трябва да напишете приказка за възрастни и в нея да се разказва за българския преход, как ще завърши тя?

- Въпросът е много хубав. Много би била интересна такава една приказка, която хем да е оптимистична, хем да е за нашенския преход. Вероятно затова и не е написана още...
Скоро се отказах да дописвам една историйка, в която май ставаше дума за нещо подобно... Как едни възрастни баба и дядо си стегнали багажа и си отишли на оня свят. Сетне и младите натоварили куфарите, на път също за оня, по-добрия свят. И сигурно е по-добър, казват, след като още никой не се е върнал от него... От „оня свят“ - пък бил той отвъдният, или просто Америка.... Поизплаших се от приказката и не я довърших. Нещо не ми хареса краят й.
Иначе ми се ще да съм оптимист. Да вярвам в добрия край на българския преход.

- Бил сте главен редактор на един демократичен, пернишки вестник. Липсва ли Ви журналистиката и като как оценявате днешните качества на журналистите, ефективна ли е тяхната обществена роля?

- Имах късмета да съм съосновател и първи главен редактор на първия частен всекидневник в Перник. Бяхме страхотен екип. Без да си даваме сметка, формирахме цяла журналистическа школа. „Моите“ журналисти от онова време сега са във водещите национални медии на най-различни и високи позиции.
И днес считам, че да си журналист е мисия. Че това е много отговорна и трудна професия. И че не е професия за всекиго.
Липсва ми, естествено, но се стремя да компенсирам със следене на основната преса и с пописване по малко.
Колкото и да се пазя от мърморене, вие ме провокирате да кажа, че днешните условия са по-неизгодни за журналистите, отколкото бяха първите години на демокрацията. Днес е много по-трудно. Политическа цензура уж няма, но на нейно място са социални, финансови и каква ли още не ограничения и самоограничения... В първите години на демокрацията журналистите бяха приемани като вестители на новото, на доброто. Сега на тях често се гледа като на приносителите на лоши вести, които трябва да бъдат ако не убити, то поне оплюти.

- След "Сигмен, имена и хора" Вие издадохте новата си стихосбирка “Пирамиди от мълчание”. До къде води натрупването на мълчание в личен и обществен план и адекватна ли е за днешната реалност фразата “мълчанието е злато”.

- Мълчанието никога не е било злато – поне за хората, които имат какво да кажат и знаят кога и как да го изрекат, за да бъдат чути. То е благо само за ония, които с мълчание прикриват скудоумието си.
Иначе и в личен, и в обществен план натрупаното мълчание е еднакво взривоопасно. Рано или късно избухва. И ако за един пишещ човек периодът на мълчание дава шанс за по-добро осмисляне на предстоящия вик, то в обществен план натрупаното мълчание обикновено изригва в непонятни крясъци на тълпа.
Ето ви, ако щете, отново връзка с предходния въпрос, за мястото и ролята на медиите...

- Написвайки уникално краеведско изследване за село Сигмен Вие проявихте Вашите способности на краевед. Бихте ли разказали за специфичния трепет, който изпитва един автор, връщайки се към корените си?

- Мисля, че човек и да иска, не може да се откъсне от корените си. А в моя случай не се и налага.
Изследването за Сигмен дойде с времето, от само себе си. В книжката събрах известното от историческата наука за миналото на моето родно село. Изложих и допълних съществуващите теории за значението и произхода на името Сигмен, както и на имената на съседните селища – Карнобат, Глумче, Зимен, Раклица, Невестино и Мъдрино. Направих описание с тълкование на значението на местните топоними. Публикувах родовите имена, характерни имена на мъже и жени – лични и прякори. В една обособена втора част включих и родословието на рода Цоневи от Сигмен и на рода Калчеви от с. Невестино. Това са родовете на моите майка и баща, но това е и значителна част от цялото население на Сигмен.
Всеки от нас следва да полага грижа за родовата памет, според силите и възможностите си. Като филолог и човек изкушен от историята и перото, аз се постарах да направя малък жест към родното си село.

- Какво е нещото способно д зарадва душата на поета и какво е онова, което да го доведе до отчаяние?

- Е, поетът е човек божи, като всички хора, все пак... Да не го определяме като по-различен, защото поне за мен това не би било комплимент. Така че всичко, което радва и огорчава „простосмъртните“ хора, радва и огорчава и „богоизбраните“ поети.
Разликата е в реакцията. В смелостта, в откровението и умението да покажеш радостта или сълзите си. Да ги изпееш, с ясното съзнание, че разголваш душата си, че показваш болния си пръст и мнозина ще дойдат да го настъпят. С надеждата за мисия. С надеждата, че помагаш на други хора да осъзнаят, да формулират, да преживеят свои лични мисли и чувства, както и да съпреживеят твоите.
Затова и твърде често поетът става жертва не само на другите, но и на самия себе си. Губи почва под краката си. Става „силиконен“. Опиянява се повече от духа на виното, отколкото от хорския дух. Но явно и това е човешко....

- Каква оценка бихте направил на днешния статус на развитие на българскита култура и духовност? Тези ценности детерминирани ли са от социално-политическата и икономическа ситуация?

- Естествено е социално-политическата и икономическата ситуация у нас и в света да определят духовността и развитието на културата. Но нека да не бързаме да окайваме българската духовност и култура, каквато май мода има напоследък. Слуховете за тяхната смърт са силно и нарочно преувеличени... Да не бъркаме „статуса“ с моментната държавна политика. Да, тя, държавната политика, на практика отсъства. Но пък тъкмо българската духовност и култура дават шанс и на държавните мъже да се причислят към духовните мъже и да върнат жеста... Така поне ми се иска да бъде.

- От какво се ражда пошлостта и какви са нейните вторични ефекти, когато тя се трансформира в мащабите на обществено явление?

- Ако прекосим едно селище, ще срещнем стотици хора. Но, съгласете се, ще запомним само ония, които крещят... Колко са те, ще се питаме. Знае ли човек, колкото по-силно крещи един, толкова повече гласове ни се счуват...
Каква част от нашия живот е опошлена. Пошлостта трансформира ли се в мащабите на обществено явление, ме питате. Не само аз не мога да отговоря. Но нека и не се плашим толкова от собствените си сенки.
Животът е хубав. И защото е пъстър.
Има хора объркани, мисля си. Хора обезверени. Лутат се. Търсят. Търсят идеал. Търсят модел на подражание. Нека да се опитаме да им го дадем. Така ще тушираме агресивността им. Ще си дадем взаимно шанс.

- Просперитетът обича ли свободата и каква категория е свободата за Вас, духовна, природна или практическа? Защо хората често бягат от свободата си и търсят убежище в зависимостите?

- Позволявам си да се самоцитирам, преди време бях писал: „Човек се стреми към свобода на избора – до степен да не избира“... Такава е човешката природа, види се.
Когато сме стегнати с правила, това ни тежи. Когато няма правила, това ни обърква и започваме да ги търсим... А е достатъчно да си припомним Библията, да препрочетем Евангелията, Новия завет.
Свободата е да не правиш никому това, което ти самият не искаш да ти правят другите. Да обичаш ближния си. Да вярваш. И да се боиш...
Това е заложено в традицията на нашето православие. Връщането към корените дава сила. Отговорите на много въпроси са просто в миналото...

- Какво си спомняте от момчешките си години и първите любови?

- Всичко. Това е най-краткият и честен отговор. Всичко си спомням. Понякога се изкушавам да го разказвам. Най-често срещам разбиране. Понякога улавям, че хората ми се чудят на спомените. Случва се и аз сам да си се чудя - кое как, кога, защо е станало. С кого е станало, с мен ли? И тогава се обърквам. Питам се, аз ли съм същия този човек, кое точно се е променило, за добро ли се е променило?
Теша се, че явно с всеки човек е така. Само малко съм разочарован. С времето осъзнавам, че в мен няма нищо оригинално, както си мислех на млади години... Което съм преживял, било е и с други. И пак се повтаря за други.

- В навечерието на Коледа какво послание би отправил поета към хората най-близки до сърцето му?

- Искам прошка от всички, които съм наранил. Давам прошка на всички, които са искали да ме наранят. Да бъдем добри!
Честита Коледа и щастлива да е за всички ни новата 2011 година.

Новините от днес и със задна дата