петък, 26 април 2024 г.

"Лицата им бяха лилави, повръщаха и падаха по очи" - 38 години от Чернобил / видео

 Свят | Vesti.bg

Днес се навършват 38 години от ядрената авария в Чернобил, припомнят от Vesti.bg.

На 26 април 1986 г. в 01:23 часа чернобилският реактор №4 експлодира. Светът става свидетел на най-тежката ядрена катастрофа в историята на човечеството, която разделя живота на хиляди хора на две: преди и след аварията.

В следващите редове ще ви запознаем отблизо с едни от най-силните и разтърсващи истории на оцелелите в Чернобил.

Игор Писменски, навигатор на хеликоптер

След бедствието са изпратени хеликоптери, които разпръскват материали за обеззаразяване на мястото. Сред тях е и Игор Писменски.

Един от екипажите загива при катастрофа на мястото на инцидента.

"Задачата ми като офицер от армията беше да изпълнявам заповеди, дадени отгоре. Когато Чернобил избухна, тази нощ ни вдигнаха по тревога и ние прелетяхме от летището в Александрия, където беше разположен нашият хеликоптерен полк, до летището в Чернигов. Казаха ни, че в централата е имало експлозия и че имат нужда от нашата помощ. Задачата ни беше след пожарникарите да свалим от хеликоптери товари до разрушения реактор: първо пясък, после олово, доломит, бор...", спомня си Писменски.

"Зареждахме на около 15 км от реактора. Слагаха чували с пясък в парашути, след което излитахме и минавахме наоколо по конвейер. Във въздуха щеше да има кръг от до 40 хеликоптера, които на всеки 2-3 минути щяха да прелитат над реактора и точно над него", с мъка разказва оцелелият Игор.

По думите му никой не е отварял прозорците. Хеликоптерът реално е бил затворен, но не и херматически, не е бил защитен от радиация.

Гледката на разрушения реактор долу - след като основният пожар е бил потушен, в първите дни се виждали отделни светещи червеникави огнища. Такава е била гледката от височина 200 метра.

"Разбира се, знаехме, че това е опасно, но това, с което не разполагахме, беше подходящо защитно оборудване за мисията, но това е отговорност на тези, които ни изпратиха там. Радиацията се смята за... невидима, не може да се види, но може да се усети, т.е. може да се усети известен метален вкус в устата и болки в гърлото. Радиацията никога не минава без следа, така че последствията винаги са налице, а радиацията обикновено поразява точно тези части на тялото, които са най-уязвими. Така че за всеки, който е преминал през Чернобил, има последствия", продължава разказът си Писменски.

Той разкри, че много добре си спомня времето, когато прелетели над Припят. Тогава целият град вече бил евакуиран, но всичко изглеждало някак сюрреалистично: бельото виси на въжета за пране по балконите, виждаш захвърлени велосипеди, изоставени коли, наоколо няма живот, всички хора са изчезнали, но вещите им са все още там.

"Когато се случи тази катастрофа, имаше Съветски съюз, имахме 15 съставни републики, които играеха своята роля в справянето с тази бъркотия... Днес нито една държава в света не би била в състояние да се справи с проблем от такъв мащаб, ако той се случи отново", категоричен е Игор.

Генерал Николай Тараканов, военен ръководител на почистването на Чернобил

Генерал Николай Тараканов ръководи операцията по отстраняване на високорадиоактивните елементи от опасните зони около централата. Той казва, че хората са били държани в неведение за опасностите и че са му изпращали кодирани писма, за да не могат други хора да ги прочетат.

В нощта на катастрофата той разказва, че е било трудно да се получи информация.

"Имаше следната оскъдна информация: в Чернобил е станала авария. Не катастрофа, а авария. Нейните мащаби и т.н. все още не са известни", връща лентата назад Тараканов.

"Към Москва се движеха колони от автомобили от всички региони, които превозваха храна, материали и други подобни. Беше поставена задачата да се проверят всички превозни средства за радиация. Това беше епичен процес. Имаше много моторни превозни средства. В пунктовете за обеззаразяване имаше офицер и войници с измервателни уреди, а също и машини за обеззаразяване, които изпомпваха вода и ги измиваха", разказва Николай Таранков.

По думите му на шофьорите се казвало директно - "Вашият автомобил е бил изложен на радиация".

Генерал Тараканов казва, че информацията не е била оповестена след катастрофата.

"Хората ходеха на риболов, идваха и гледаха Чернобилската електроцентрала - от разстояние, все пак беше затворена зона. Особено в град Припят, с население от 50 000 души и с много ученици", казва Тараканов.

Евакуацията е обявена около 36 часа след експлозията.

"В продължение на 36 часа жителите дишаха замърсен въздух, а децата все още ходеха на училище. Но когато беше обявена евакуацията, в Припят и Чернобил бяха осигурени 2200 автобуса. Хората се успокоиха: "Не се тревожете. Това е временна евакуация. Всички вие ще се върнете". Отново лъжа. Можете ли да си представите?", емоционално споделя оцелелият генерал.

По думите му властите са дали оскъдна информация на всички хора, че ще се върнат, просто трябва да носят документите си със себе си и няма причини за притеснение, тъй като нивата на радиация не са високи. Но нивото на радиация се покачваше. На хората е трябвало да се каже... Но ако им бяха казали истината, щеше да настъпи ужасна паника, разбира се.

"Когато стана известно, че става дума за ужасяваща катастрофа, създадоха Научен център към Министерството на отбраната. Той включваше 500 учени - от капитани, майори, полковници до генерали - всички те бяха учени. Притежавайки докторска степен и генералско звание, аз пристигнах там като първи заместник-началник. Поставената задача беше... да се определят нивата на облъчване около завода. Те бяха изключително високи", разказва Тараканов.

След това е дадена заповед: да се изнесе замърсената почва. 

300 000 кубически метра почва са изнесени, натоварени на самосвали и погребани. Това е всичко от 30-километровата зона.

"След това нивото на радиация около централата намаля значително - стотици пъти. И тогава стана възможно да се влезе вътре в централата. На моите войници и офицери беше дадена заповед да обезвредят стените вътре в централата, таваните, пода и цялото оборудване на турбинния остров. Дойде септември. Строителните работи вървяха към своя край. А ядреното гориво все още лежеше по покривите. Стотици тонове - не килограми, а стотици тонове. И така, получих шифровано съобщение, в което ми се казваше да напусна научния център, където бях старши служител, и да отида в Държавната комисия в Чернобил", спомня си Тараканов.

"Десет генерали пристигнаха от Москва. Докато те пътуваха, реших да проведа експеримент и да установя нивата на радиация на покрива. Носехме стандартното военно защитно облекло... Теглото на защитното облекло беше 30 кг. Но помолих Комисията да подбере здрави, силни и находчиви войници", споделя генералът.

По думите му температурите били изключително високи, а покривът бил направен от битум, така че графитът оставал запечатан под формата на колона.

Задачата на войниците била да влязат в тази зона и да свалят графита. А следващата група ще го хвърля надолу от покрива в отломките.

Около 3500 доброволци били избрани за работа. Тараканов споделя, че някои работниците щели да прекарат на покрива повече време, отколкото се смята за безопасно.

"Никой от тях не отказа. Разбира се, опитахме се да ги предпазим. Това е човешкият живот! Какво друго бихте направили? Но имаше някои войници, които се качваха на покрива два пъти. Някои и по три пъти. Не мисля, че ставаше дума за пари. Те искаха да изпълнят дълга си по подходящ начин, без да получат свръхдоза", заключи Тараканов.

Анатолий Найдюк, шофьор на пожарен автомобил

В нощта на експлозията Анатолий Найдюк откарал пожарникарите до мястото.

Докато той оставаше долу, за да отвори вентилационните отвори, другите членове на екипа се изкачват по стълбището нагоре към реактора, за да се опитат да потушат пожара.

Всички от неговата смяна загиват тази нощ.

Анатолий прекарва шест часа пред реактора и по-късно е диагностициран с остра радиационна болест първа степен.

"Вдигнаха ни по тревога и ни казаха, че в централата има някакъв пожар. Не знаехме, че е имало експлозия... След това пристигнахме там. Имаше пожар на покрива на машинното хале... Момчетата го потушиха. След около половин час започнаха да слизат надолу... Цветът на лицата им беше кафяв или лилав, нещо такова. Повърнаха, паднаха по очи. Помагах им да свалят екипировката, а линейката дойде и ги закара в болницата", спомня си с ужас Анатолий.

"Трудно е да изживееш тези моменти в паметта си. Всички момчета от нашия отбор загинаха. Това, което ме разколебава, е, че нашите началници - например началникът на поделението - не ни смятаха за човешки същества. Стоях там до блока, началникът на звеното и старши инспекторът минаха покрай мен", разказва Найдюк.

По думите му хората просто не били предупредени за това, което се случва, а големите фигури просто си тръгвали, за да решат проблемите си.

"А ние бяхме оставени до реактора, до блока, изпитвайки ужасна болка", емоционално казва шофьорът на пожарния автомобил

"Някога тук беше толкова красиво. Сега всичко е в разруха", заключава Анатолий.

Новините от днес и със задна дата