петък, 16 септември 2022 г.

Кесонна болест

Няма налично описание.
Дончо Папазов

   Автор на текст и снимки: Христо Слави Рачев/Hristo Slavi Ratchev

Царево. Забравете за Мичурин. Градче, в което гражданите не са изчезнали. Където има граждани, няма тъпоъгълни гранитни композиции на измислени партизани и хуманоидни нашественици. Отгърмяха ги и ги ометоха. И взе та стана чудесна градинка. В провинциалната ни столица още се чешат по главите. В Царево е имало корабостроителница. Сега няма. Новата придобивка е „Коста дел Кроко“, символен плакат на дружбата с престъпна Русия. Залив за скелети от хищни руски крокодили. Недовършените сгради напомнят на преживели атомна експлозия. Така се превърта историята на сцената българска. Голямата беда е, че българите се повредиха от дълъг живот в скафандъра на социализма. Ще да е вид кесонна болест. Азотни мехурчета в кръвта. Колкото по-дълго е пребиваването в мрачните и безсмислени години на социалистическата дълбина, толкова повече расте рискът от загуба на ум и преценка на тежестта на фактите и събитията. Заедно с каската на скафандъра отвинтиха и главата на човека. Виж народа из необятната Русия. Възможен е и летален изход. Някъде из България строят паметник на Живков. Карат внуци на Бузлуджа. Подобни скафандърни хора ни избраха президент. Той пък, уплашен от скоростта на вертикалното си излитане, получи страхова невроза и взе да играе на „круша крие“. Крие се точно когато трябва да сведе глава пред жертвите на комунизма. В Царево наистина има богати залежи от ум и гражданска съвест. Усет за хоризонт и дяволската му способност да се мести. На пристанището се мъдри едно скромно бунгало. Легло, маса, предмети, книги, които очевидно са произведени от някаква стара цивилизация. 

Няма налично описание.
Дончо Папазов

 Това е територията на Дончо Папазов. От там нощем прислушва как диша морето, подкрякването на гларусите и чайките. Той е морски човек, познава водната шир по цялото земно кълбо. И тя таи в големите молекули на кислорода спомен за него. Всъщност земното кълбо е залято от две трети вода и би трябвало синята ни планета да се нарича Вода. Изглежда, през нощта Дончо тайно се гмурка в залива, не е ясно какво прави в непрогледното море. Допускам, че той е нашенският Ихтиандър. Това, което е сигурно, там се среща с нимфи. Това обяснява защо очите му през деня светят и се радва на запазено спортно тяло. На бунгалото е облегнат велосипед, веднага се вижда, че е произведен от времето на Ваймарската република от тръби и дървени летви. С този близо столетен дървен велосипед, с крен назад, истински Форест Гъмп, той пресича пространството. Фонът е размазан, фокусът е върху неговия профил. 

Върти педалите, съсредоточен в диалозите между чайките и гларусите. Разбира не само какво си казват, но и взема страна. Морският човек Дончо Папазов е напълно заземен. Ходи бос, с добре оформени линове на петите. Дори „бабин трън“ не може да се забие в тях. Не разполага с нито един чифт обувки. В бунгалото няма и място. И най-официалното събитие не е в състояние да обуе обувки на Дончо. Върти педалите на своята антика, бос и гол до кръста. Разговаря както моряците, високо, отчетливо, без да бърза. Предпочита смислеността на тишината пред глупостта на говоренето. Затова, каквото и да каже, хората притихват, знаят, че ще изтърси нещо умно.

Понякога не разбират, защото знае много, за всичко. Енциклопедист, който върти педалите на личната си житейска драма, преливаща от изумителни човешки постижения. Дончо не обича преходния лукс, превземките. Понася ги, като гледа невъзмутимо. Признава вечните неща. Звездното небе. Слънцето. Поривите на вятъра. Безкрайният океан. И жените, тук признанието е изповедално и взаимно. Няма българин, който да се е взирал тъй дълго в звездното небе. И в непрогледния мрак. Трябва да го питам какво мисли за хората, останали в „дълбоката провинция“ на мисленето. Бих го нарекъл папа Дончо. Пропътувал е многократно повече маршрути от папа Хемингуей. Често рибарите в Царево имат сбирки, или „джорджуна“, неологизъм, измислен от Дончо, щом се появи настроението, вдига още едно платно. 

Вече не говорят помежду си, а започват да се надвикват, шегите прехвърчат като летящи риби. Дончо обича да се гмурка в най-обикновените моряшки кръчмета. Където рибата е най-вкусна, мухите настървено жужат и по нищо не личи коя е годината. Дончо пие вода. Знае истинската ѝ стойност, ползата за ума и тялото. В Царево това е неговото питие. Ще зареже на минутата всякакво величие, за да побъбри с местните рибари. С тези свестни морски момчета със солени пръсти, сякаш киснати в марината. Та, любима стартова фраза на Дончо е: „Абе – пауза, в която цъфти блага усмивка – много го обичам този човек…“. 

Рядко ще чуете политик, журналист, мутра, въобще българин, да започва разговор с такъв извънземен стереотип на общуването. Прочели са отдавна изчерпаните му книги. Те знаят, че рибарските им неволи са детска игра пред препускането с месеци из ревящите вълни на океана. Изпадат в суеверен ужас, но не могат да си представят какво значи да се катериш с лодка, 13 метра дълга, по вълна, висока 25 метра, и как, по дяволите, ще оцелееш след това. Ами безкрайните дни на самота. Непрогледен мрак, няма никого на хиляди морски мили. Никой, само ледена вода и никакво дъно. Личната ми представа за изключителен човек е всеки, който е преодолял свръхчовешки цели или достигнал предела на умствените възможности. Как лековерно лепим етикети. „Велика“ актриса. Щото остаряла, докато повтаря диалектни грубости от низините на народа. Не откривам никакво величие. Въобще прехласванията по актьорското съсловие отдавна загубиха добрия вкус и мярка. Вече казахме, че в чудесния град Царево все още има граждани. Четящи и мислещи. 

Допускам, съхранени от солта и морето. Защото аман от обикновени хора, загубили ума и дума от престояване в социалистическия скафандър и наложената деспотия. Дори дръзвам да си помисля как след време би изглеждало пристанището, когато бунгалото на Дончо след някоя морска буря заплава към Босфора, как ли ще се нарича пристанището на Царево. Моето скромно предложение е ясно. Дончо Папазов е велик български мореплавател и това е истина, призната от света. Ние все още не сме светът. Тепърва хващаме света. За това става дума. За един изключителен българин. Останалото е шквал от изток. Буреносен порив, от който все още можем да се спасим, но само ако се придвижваме в темпо алегрето по фарватера и акостираме българската галера на сигурно място в Европа. Между яхтите на утвърдените демокрации. Да си жив и здрав, Дончо. Абе обичаме го този човек.

Новините от днес и със задна дата