Бургаската абитуриентка Наталия Василева спечели голямата награда за поезия в националния конкурс „Словото и диалогът“

  

Бургазлийката Наталия Василева, възпитаник на Центъра за млади таланти, с ръководител Добрина Топалова и ученичка в 12 клас на СОУ „Св. св. Кирил и Методий“, спечели
първа награда за поезия в престижния национален конкурс „Словото и диалогът“.

Събитието се организира от ВТУ "Св. св. Кирил и Методий“. В творческият форум, организиран за шеста поредна година от Филологическия факултет, по повод 24 май – Ден на българската просвета и култура, се включиха ученици от  над тридесет училища в страната. Студентите със своите творби представиха пет български университета: Софийски университет „Св. Климент Охридски“, ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, Бургаски свободен университет, ПУ „Паисий Хилендарски“ и ШУ „Епископ Константин Преславски“.

Младата бургаска поетеса впечатли журито със своя дълбок и образен поетичен език и се нареди сред най-силните млади литературни гласове в България.
Наталия не е непознато име за бургаската публика – нейните стихове са част от палитрата на Клуба по творческо писане „Хвърчащите“ към Центъра за млади таланти в града. Сега, освен признание, наградата ѝ носи и реална възможност за бъдещо академично развитие – по регламент победителите от 12. клас могат да кандидатстват с предимство във Филологическия факултет на Великотърновския университет за учебната 2025–2026 година.

Успехът на Наталия Василева е знак, че новата българска литература има своите ярки, вдъхновени и дръзки продължители. И че в Бургас  духът на поезията е вечно жив.

Ето и отличеното стихотворение


*** 
Най-страшното мълчание – 
когато езикът не крещи, а шепне 
думи, които стоят в тъмното, 
думи, които чакат да бъдат спасени. 
Край тях пищят клишета, 
крещят чуждици 
с нехайната походка на туристи, 
рапират сленгове, 
докато надуват балончета от дъвка. 
А думите, които чакат да бъдат спасени, 
стоят в тъмното и шепнат. 
Те са мълчанието на моя език. 
Чувам го, 
щом свърна встрани от магистралата – 
в тихите улици от детството си, 
в книга, топла като бабина градинка, 
в ритъма на първия стих, 
който някога ме разплака. 
Завръщам се, когато душата ми шепне молитва, 
защото на своя език трябва да е молитвата, 
на този, който е разбирала душата ти, 
още преди да го разбира разумът ти, 
още преди да можеш да говориш. 
Завръщам се в моя език и разбирам – 
толкова дълго ме е чакал — 
с тишина, която разбира, 
с болка, която не осъжда, 
с дума, която лекува. 
Толкова дълго е отглеждал стъбло, 
разклонявал клони, разлиствал корона, 
толкова пъти е връхлитан от бури, 
сам е рязал от плътта си, 
докато не остане само сърцето. 
Усещам го – 
тупти, с всяка секунда по-живо, по-мощно. 
С всяка секунда разбирам 
колко е нужно да се завърна, 
за да си спомня коя съм, 
защото само душата знае езика на началото, 
а в него е истината. 
Разбирам колко е нужно да се завърна и за него, 
защото езикът не умира в речника – 
умира, когато спрем да го чувстваме.